Спомен за оазис

Мекото зимно слънце

гали листата на палмите.

Ухае на плодове.

Есен

Вятърът носи

самотно листо.

Есента се прокрадва

под короните на дърветата.

За българското сирене

Един ден, докато котаците ни бяха на гости, решихме да се разходим до едно колоритно градче наблизо. Яхнахме колелата и препуснахме из полетата и не след дълго достигнахме целта. А то нещеш ли се оказа пазарен ден. На полщада в центъра опнати сергии. И понеже по тия ширини пазар не се среща всеки ден, а и както вече съм споменавала, съм си любопитко, веднага се затичах да разгледам какво предлагат сергиите. Почти веднага погледът ми бе привлечен от една сергия с гръцки специалитети. Курдисахме се с котаците отпред и започнахме да душим и оглеждаме, че и да опитваме. Все вкусни неща, хем средиземноморски, хем балкански. А то не върви само да зяпаш, та реших аз да купя маслинки с чесънче на Жабока, щото той много ги обича. Чакаме ние с котаците на опашката и си бърборим на нашенски. Като ни дойде редът, жената зад щанда ме попита „А вие на какъв език говорите?“. „На български.“, отговарям аз. „Знаете ли, аз имам българско сирене. Още не съм го опитала, но майка ми каза, че е много хубаво. За първи път от много години продаваме българско сирене.“ изстреля на един дъх продавачката. И започна да ни разказва:
Баща ѝ дошъл от Гърция през 80-те и се захванал с търговия на едро. Внасял гръцки стоки, а покрай тях и българско сирене, защото тогава българското бяло саламурено сирене го знаел всеки, търсели го и го обичали. Било вкусно, било качествено, било „Номер едно!“. Вярно, внасяли и гръцко и турско, но то далеч не вървяло толкова добре. После дошли промените и с промените дошли мошениците и печалбарите, започнали да доставят неузряло и лошо сирене и сами си отрязали клона. Никой вече не искал да търгува с българско сирене, защото никой не искал да си изгуби клиантелата. Така настъпило царството на гръцкото и турското сирене.

Взех си маслинките, благодарих на милата жена за разказа и замислени и понатъжени си продължихме разходката. Така значи! Ето защо тукашните си мислят, че бялото сирене е нещо гръцко. Ето защо в турските магазнини ти продават българско сирене, но ти казват, че е турско. Няма да си развалят имиджа, я! Няма за какво да им се сърдим…

Колко радост носи една краставица

Вече години наред, всяко лято се ядосвам и ми е тъжно, когато пазарувам в тукашните магазини. Вярно, уж има и от пиле мляко, но как да си направиш хубава българска салата от гумени холандски краставици и пластмасови белгийски домати? Не става! Вярно, то тукашното население не е много придирчиво, а и от салати много не разбира, щом като се радва на купчина треволяк накъсан на едри парцали. Ама ние сме си българчета и ни се иска нашенско. И така всяка година си се вайкаме и тюхкаме, че български зеленчуци до тук не стигат и преживяме унило изкуствения зарзават. Но нещеш ли, в началото на това лято се загледах в магазина в едни краставици, едни такива, по-тънки, по-зелени. На табелката пише „Bio“, „произход: виж етикета“. Нали съм си любопитна, грабнах една да проверя откъде е.

Етикет

О, чудо! На етикета пише „Bulgarien“. Българското ми сърчице се разтуптя от радост. Салатата е спасена!

Но нали една птичка пролет не прави, реших, че е случайност. Обаче от този момент нататък започнах да се заглеждам по Bio-щандовете във всеки магазин, в който влизах. Понеже не винаги пише от къде са заленчуците, взех да проверявам и надписите на кашоните. И така разбрах, че почти всички големи вериги магазини вече внасят краставици от България. Урааааааа!

Догодина чакаме доматите!

Рошави покриви

Рошав покрив от Ла Лагуна

Рошав покрив от Ла Лагуна 2

Рошав покрив от Ла Лагуна 3

Комфорт за насекоми

Хотел за насекоми

Оняден, както си подскачах из градините, едно странно нещо привлече погледа ми. Приближих се, и какво да видя -  нещо като дървена етажерка с покрив, а на рафтовете тухли, слама и парчета необработено дърво с дупки в него.  Тъкмо взех да се чудя какво ли ще да е това чудновато съоръжение, гледам, най-отгоре се мъдри табелка: “Insektenhotel“, “Хотел за насеком“ демек!

Виц

Един ден Жабокът и Котакът, както си пиеха кафето и се замерваха с простотии по стар навик, сътвориха следното:

Ти правил ли си го със секс кукла?

Не, много са надути!

Берлин (финал)

След продължително бродене из берлинските улици се оказахме на Oranienburger Straße. Без да я търсим, просто ей така, по случайност. Но тя случайността си знае работата.  На пръв поглед, съвсем нормална улица, с трамвайни линии по средата, магазини и кафенета, стари кооперации. Ако човек няма лошия навик да зяпа по фасадите на сградите, може да мине по нея без да забележи нищо. Да, но аз, когато не си гледам в краката, се заглеждам по къщите наоколо. А и там имаше защо! Пищни стари фасади, но някак си опушени, мрачни и натежали от разруха, обезобразени. Тук таме зейваха празни пространства – като от изваден зъб. Трябваше ни малко време, докато осъзнаем това, което виждаме в мрачната февруарска привечер. Липсващите парчета от фризовете, дупките зейнали в стените и оголените тухли под откъртените парчета мазилка. Това не бе дело само на времето и хорското безгрижие, това бяха рани от войната. Изумително, подтискащо, объркано и вълнуващо.

Явно ни беше ден за пътуване във времето.

Така и така ни беше тръгнало на история, така и така духаше и валеше, а най-вече защото много искахме, на следващия ден потеглихме към Pergamon Museum. Ние опашки по принцип не понасяме и рядко се редим, ама нали за този музей мечтаехме от месеци, стиснахме зъби и час и нещо упорствахме срещу вятъра, дъжда и моята вече тридневна 39 градусова температура. И добре че устояхме.

Няма да ви разказвам за чудесата събрани в този музей. Те просто трябва да се видят.

Изтощени и очаровани изпълзяхме от музея след много часове на възторг и почуда. Запътихме се отново към Александър плац (все пак трябваше да го видим като хората), а след това продължихме към вече познати места.

И през цялото време в главата ми се въртеше: Какво, по дяволите, му има на този град?

Не, това не един град! Това са парчета от много различни градове, които някак не пасват едно към друго. Сякаш някой се е опитал да сглоби картина от части от много различни пъзели. Всяка една част живее собствен живот в свое собствено време, а тънките връзки помежду им са натоварени булеварди, пресичащи времето и пространството.

Не, Берлин не е чудесен! Забравете рефрена!

Берлин е история, която може да бъде изживяна и усетена. Все още…

Берлин (продължение)

Unter den Linden е една много особена улица. Зелена и обградена от помпозни сгради в началото си, към края и като че ли през нея е минал ураган и е помел всичко, оставяйки след себе си огромни рани в земята. На места стърчат все още скелети на сгради, напомнящи с оголените си железа на декор от някой кибер пънк филм. Отмествайки поглед от разрухата, очите ни се спират на внушителната Берлинска катедрала (Berliner Dom). Вече сме на Museum Insel (Острова на музеите). Тук се намира една от основните ни цели в Берлин – Pergamon museum, но портата на Ищар ще почака до утре…

Пресичаме един мост над Шпрее и се озоваваме сред комплекс модерни сгради. Не сме далеч от Александър плац и пред нас се възвисява телевизионната кула (368 м) на Берлин. Продължаваме смело напред и пресичайки едно кръстовище попадаме внезапно в миналото.

Flashback!

Около нас се редят типични бетонни сгради от 70-те и 80-те и усещането е толкова интензивно, че е трудно да се опише с думи. За момент си давам сметка, че това е преживяване достъпно само за хората от бившия източен блок.

От другата страна на улицата отново разруха. Берлин се обновява, променя се, но процесът сам по себе си е ужасно грозен и като че ли болезнен.

Зашеметени от преживяването претичваме покрай Александър плац, без да му обърнем кой знае какво внимание и се оказваме в типичен източноберлински жилищен квартал. Блокове, боядисани и добре поддържани, но като нашите. Все още сме някъде в миналото, промените не са успели да изтрият усещането за търговска улица от времето на социализма. Продължаваме да бродим през квартала и не знаем къде и кога сме попаднали.

Подминаваме един чек пойнт на берлинската стена и продължаваме в унес напред, потънали в разговор за онези времена. Сменяме посоката и не след дълго отново сме в реален град, реален като време и архитектура, някак си западно европейски… Пред нас е чек пойнт Чарли. Купища туристи се тълпят около караулката в средата на улицата и щракат в унес с дигиталните си фотоапарати. Аз ги гледам очудено и немога да разбера, на какво се дължи възторга им. Само на няколко преки от тук могат да се пренесат в миналото, но те явно не го знаят, а и дали ги интересува?

Следва продължение…

Берлин

По немските телевизии тече една реклама на бира, в която се пее: „Berlin, du bist so wunderbar, Berlin…„ ( „Берлин, ти си толкова чудесен, Берлин…„). Всеки път когато чуех този рефрен, се чудех дали наистина е така. Берлин, защо всички говорят с толкова възторг за този град? А и след Париж, Лондон, Барселона, Рим и Прага, дали все още нещо можеше да ни изненада и впечатли?

Гарата

И ето дойде деня, в който и ние потеглихме към германската столица, изпълнени с много очакване. Привечер влака ни стовари на новата берлинска гара и ние с бърза крачка се отправихме към хотела ни в Шарлотенбург.  След като малко се отдалечихме от гарата, се видя, че огромната конструкция от метал и стъкло, порядъчно грозна, според моето скромно мнение, седеше някак самотна в средата на огромно празно пространство. Въпреки възторга на целокупния немски народ (или по-скоро на целокупните немски медии), май си бяха похарчили милионите не много удачно.

Не след дълго установихме, че вървим в обратна посока, но това изобщо не ни притесни. За опитни пътешественици като нас, губенето в непознат град е по-скоро нещо като любимо забавление.

Първите ни впечатления от берлинските улици бяха доста мрачни. Редиците от  кооперации с тъмни фасади се прекъсваха неочаквано от празни терени, дори не строителни площадки, а просто пустеещи места, чакащи амбициозен инвеститор да ги забележи. Февруарският вятър и падащият мрак допринасяха сериозно за мрачното усещане. Внезапно пред нас се ширна Лайпцигер плац,  а малко след него се извисиха небостъргачите на Потсдамер плац. Модерните гиганти бяха някак си съвсем не на място, поне така ми се стори в онази първа вечер в Берлин. Останки от Берлинската стена с налепени по тях купища дъвки едва се открояваха в подножието на стъклените великани.

Църквата в памет на Кайзер Вилхелм

На следващия ден поехме към Курфюрстен дам, който се оказа недалеч от хотела. Пътьом с почуда гледахме тръбите на газоснабдяването, които боядисани в крещящо розово и лилаво минаваха на два метра височина в средата на натоватен булевард. За мое най-голямо разочарование, останките на прекрасната църква в памет на Кайзер Вилхелм, бяха окепазени от построено в непосредтвена близост архитектурно недоразумение. А самата църква и отвън и отвътре е (била) фантастична. Великолепни мозайки и много светлина!

Покрай прочутата берлинска Зоологическа градина, продължихме в посока Бранденбургската врата. В средата на внушителния парк се извисява и проблясва в златисти тонове Колоната на победата (Siegessäule). Не далеч от нея се намира паметникът на съветската армия. Изведнъж осъзнахме, че не след дълго ще се окажем в бившия Източен Берлин. Наистина странно усещане. Този паметник – като пренесен от друго място и време. Оказа се, че това усещане ще ни преследва през целия ден. Но за това по-късно. Тепърва ни предстоеше да видим Бундестага и Бранденбургската врата.

Бундестага

Когато се озовахме на огромната поляна пред Бундестага, някак си неможех да се отърва от усещането, че пред мен е Съдебната палата в София. Няколко месеца след това седях пред истинката Съдебна палата и открих многобройните разлики, но усещанто в онзи момент беше много реално.

Бранденбургската врата като всички забележителности, които човек е виждал многократно на снимки или по телевизията, на живо не изглеждаше толкова внушителна. Продължихме по Unter den Linden и аз се радвах на петолъчките по стълбовете на уличните лампи. Вече бяхме в Източен Берлин!

Следва продължение…

Ps: А ако случайно искате да чуете рефрена, ето го тук: Berlin, du bist so wunderbar!